Иво Иванов: чашка обезсолена вяра в хората...
Списание Егоист - 16 Юли, 2016
Автор: Десислава Желева
Иво Иванов е много неща – спортен журналист, радиоводещ, баскетболен треньор, писател, съпруг, баща и ред други неща, всички обединени от гръмкия общ знаменател на величието. И преди да сте започнали да въртите очи, спрете. Защото само онзи, който не го е срещал все още, не е наясно, че Иво Иванов е един от малкото останали велики мъже – онези, които не само вярват в доброто, но и работят здраво за неговото съществуване и разпространение. Срещам се с него и това лято, когато той отново се връща в България. Всяка година по същото време. След срещата с него, както винаги, се чувствам озарена от нещо чисто.
Иво, за последните две години много хора научиха за теб и за историите ти. Дори такива, които не са фенове на спорта. Но си представи, че в момента говориш на непознати, които те виждат за пръв път. Кой си ти?
– Преди години се натъкнах на странна постройка на улица Мейн в Канзас Сити. Бяла многоъгълна сграда с неправилни форми и особена фасада. Архитектурата беше много нестандартна и дори леко комична: сякаш чрез тази структура някакъв наивен мечтател от далечното минало се бе опитал да надникне в бъдещето. Напълно липсваха прозорци, но затова пък сградата се радваше на всеотдайната прегръдка на дълга тясна тераса. Бяхме тръгнали с двама състуденти да гледаме току-що излезлия на екран филм на Роб Райнър Доблестни мъже. Въпреки че бяха кореняци, колегите ми не знаеха нищо за постройката, освен че е църква. Храмът дишаше… имаше характер и ме дърпаше безкомпромисно към себе си. Не съм архитект, разбира се, но съм активен консуматор на архитектура, така че реших да се отбия в църквата и да разбера за какво точно става дума. Бях зашеметен още във фоайето. Трудно ми е да опиша вътрешното пространство – усещането за движение в стените на параклиса, изумителния фойерверк от многопластови нива, закачливите преградни плоскости и неочакваните ъгли, където те се срещаха. Веднага си дадох сметка, че става дума за архитектурен шедьовър.
Оказа се, че църквата е дело на легендарния Франк Лойд Райт и служителката в офиса ме посъветва да изчакам половин час чистача Джефри, който знаел много за постройката, бил на самото ѝ откриване и щял да ме разведе навсякъде. Приятелите ми отидоха на кино. Аз останах да чакам. Джефри не ме разочарова. Прегърбеният, кашлящ, но лъчезарен старец ми показа дори най-малките тайни кътчета на зашеметяващата и изненадващо обширна сграда. Разказа ми и толкова много лични, интересни истории за нея, че храмът придоби ново органично измерение, бързо надрасна купчината строителни материали, от които се състоеше, и се настани завинаги в душата ми. Това не бе обикновена сграда, а функционална скулптура и може би нещо повече.
В разгара на Втората световна война не е имало достатъчно средства и техника, за да бъде реализиран напълно футуристичният дизайн на гениалния архитект. Според Джефри снопове мощна светлина е трябвало да изригват вечер от специална площадка и минавайки през перфорирания купол на църквата, да раздират нощното небе. В мрака на един безумен исторически период Райт е искал да изпрати лъчите на символичното си послание до нас – хората на бъдещето, на които е разчитал да изберат светлината пред непрогледната нощ на трета световна война. Докато ме развеждаше, Джефри сякаш се бе превърнал в ентусиазирано момче, облечено в тялото на старец. Лицето му сияеше, когато ми каза, че сега, цели петдесет години по-късно, известен архитект на име Дейл Елдърд се е заел да завърши дръзката концепция на Франк Лойд. Тръгнах си от църквата с най-хубавото усещане – че съм се докоснал до нещо обогатяващо и стойностно. От тогава съм ходил в храма многократно, но никога повече не видях Джефри. Година по-късно пък прочетох във вестника тъжната новина, че Дейл Елдърд е загинал в трагичен инцидент в студиото си. Проектът му обаче явно вече е бил набрал инерция, защото малко по-късно четири величествени лъча синя светлина изригнаха от купола на сградата директно нагоре към мастиленото небе. Казват, че се виждали от двайсет километра разстояние. Сега всеки път, когато минавам покрай църквата, си спомням с усмивка за стария младеж Джефри, за хубавото послание на Франк Лойд Райт и също така… за великолепния филм Доблестни мъже, който гледах по-късно на видео.
На тези читатели, които за пръв път посягат към текстовете ми, бих искал да кажа, че има смисъл да ги четат, но само ако са от хората, които биха се отклонили за малко от пътя си, за да влязат в църквата. Киното може да почака. Нали рано или късно филмът ще излезе на видео. Всяка личност, за която става дума в тези странни истории, е параклис… с неправилни форми, особена фасада и изумително вътрешно пространство. И самият живот е неговият гениален архитект. И в крайна сметка това, за което искам да помоля читателите, е да ми разрешaт да бъда техния чистач Джефри и преди да съм изчезнал някъде във времето, да ги хвана за ръка и да ги разходя из най-потайните, отдалечени и непосещавани кътчета на големия храм. Дори когато тъне в непрогледен мрак, някъде над него има светлина. Така ми се иска да я открием заедно.И така ми се иска да повярвам, че няма да съжаляват.
Кога за последно мечта за нещо и какво беше то?
– Наскоро взех под наем една 30-футова каравана и тръгнах със семейството на импровизирано пътешествие из безкрайния и див американски запад. Изминахме повече от 10 000 километра, които вдишахме на една голяма, колоритна, незабравима асфалтова глътка. В последния момент съвсем импулсивно реших да взема с мен и нашето кучето Хани – златен ретрийвър, без който не мога да си представя последните десет години от живота си. Казах си, че никога не е била извън нашето малко градче и със сигурност ще ѝ е по-приятно в колата отколкото в самотния ни дом. Според съвсем груби изчисления това същество е по-благородно, интелигентно и лоялно от 105-107% от американския Cенат. Обикаляхме каньони, пустини, мегаполиси, тихоокеански крайбрежия и какво ли още не и навсякъде оставяхме кучето да тича волнo и щастливo. Още в началото Хани установи, че кракът ми пада под точно определен ъгъл върху педала на газта и прекара цялото пътуване с глава подпряна малко над коляното ми. Големите и мъдри очи и ме караха да се чувствам виновен тогава, когато дясната ми ръка не галеше главата ѝ.
На връщане се оказахме на едно шокиращо самотно шосе минаващо през огромен индиански резерват в Южeн Колорадо. Нямаше никакви коли! Никакви! С часове! Никакви хора! Никакви къщи! Нямаше дори дървета. Никакъв признак на живот. Само прав, дълъг път и тишина. Всички в караваната, като изключим Хани и, слава Богу – мен, бяха заспали. Получих много странното усещане, че не ние се движим, а пътят под нас. Стояхме на едно място със 130 километра в час. Сякаш излязох от тялото си и видях колата от птичи поглед – застинала върху голямата, монотонно напредваща шосейна пепелянка в някакъв пост-апокалиптичен свят, в който вече няма хора, суета, амбиции, минало и бъдеще. Имаше ни само нас – последните хора и последното куче на земята застинали в един подвижно-неподвижен момент. И знаеш ли, Деси, казах си че трябва да го запомня този миг, да си го сложа в кутийката за ценни спомени, защото бях щастлив по много особен начин. Не знам как до го опиша и може би не трябва да се опитвам. Но колко е хубаво да имаш близо до себе си съществата, които обичаш и… пътя.
Пита за какво съм мечтал за последен път. Това е повтаряща се напоследък мечта или по-скоро будно сънуване. За последно беше само минути преди да започна да отговарям на този въпрос. Трябваше да пиша нещо свързано с работа и мозъкът ми блокира. По дяволите тази работа! – казах си и се пренесох пак в онзи момент в Колорадо. Представих си, че нямам дом, офис, сметки за плащане и задължения. Че сме продали и подарили всичките си материални котви и сега живеем в старата каравана. Че най-после сме опростили тази каша наречена живот и сме я превърнали в опияняваща безотговорност. Че просто завинаги ще обикаляме непознати, екзотични места в търсене на неподвижни моменти. Че резервоарът ни някак си винаги ще бъде пълен. Че главата на Хани винаги ще бъде там на дясното ми коляно, а аз ще галя главата и. Че не си е отишла тихо и без болка две седмици след като сме се прибрали от дългото си пътуване. Не е ли влудяващо несправедливо че кучетата живеят седем пъти по-малко от най-добрите си приятели?Та такава е последната ми мечта, Деси… Имам чувството, че ще се натъквам на нея често в живота си.
– Наскоро взех под наем една 30-футова каравана и тръгнах със семейството на импровизирано пътешествие из безкрайния и див американски запад. Изминахме повече от 10 000 километра, които вдишахме на една голяма, колоритна, незабравима асфалтова глътка. В последния момент съвсем импулсивно реших да взема с мен и нашето кучето Хани – златен ретрийвър, без който не мога да си представя последните десет години от живота си. Казах си, че никога не е била извън нашето малко градче и със сигурност ще ѝ е по-приятно в колата отколкото в самотния ни дом. Според съвсем груби изчисления това същество е по-благородно, интелигентно и лоялно от 105-107% от американския Cенат. Обикаляхме каньони, пустини, мегаполиси, тихоокеански крайбрежия и какво ли още не и навсякъде оставяхме кучето да тича волнo и щастливo. Още в началото Хани установи, че кракът ми пада под точно определен ъгъл върху педала на газта и прекара цялото пътуване с глава подпряна малко над коляното ми. Големите и мъдри очи и ме караха да се чувствам виновен тогава, когато дясната ми ръка не галеше главата ѝ.
На връщане се оказахме на едно шокиращо самотно шосе минаващо през огромен индиански резерват в Южeн Колорадо. Нямаше никакви коли! Никакви! С часове! Никакви хора! Никакви къщи! Нямаше дори дървета. Никакъв признак на живот. Само прав, дълъг път и тишина. Всички в караваната, като изключим Хани и, слава Богу – мен, бяха заспали. Получих много странното усещане, че не ние се движим, а пътят под нас. Стояхме на едно място със 130 километра в час. Сякаш излязох от тялото си и видях колата от птичи поглед – застинала върху голямата, монотонно напредваща шосейна пепелянка в някакъв пост-апокалиптичен свят, в който вече няма хора, суета, амбиции, минало и бъдеще. Имаше ни само нас – последните хора и последното куче на земята застинали в един подвижно-неподвижен момент. И знаеш ли, Деси, казах си че трябва да го запомня този миг, да си го сложа в кутийката за ценни спомени, защото бях щастлив по много особен начин. Не знам как до го опиша и може би не трябва да се опитвам. Но колко е хубаво да имаш близо до себе си съществата, които обичаш и… пътя.
Пита за какво съм мечтал за последен път. Това е повтаряща се напоследък мечта или по-скоро будно сънуване. За последно беше само минути преди да започна да отговарям на този въпрос. Трябваше да пиша нещо свързано с работа и мозъкът ми блокира. По дяволите тази работа! – казах си и се пренесох пак в онзи момент в Колорадо. Представих си, че нямам дом, офис, сметки за плащане и задължения. Че сме продали и подарили всичките си материални котви и сега живеем в старата каравана. Че най-после сме опростили тази каша наречена живот и сме я превърнали в опияняваща безотговорност. Че просто завинаги ще обикаляме непознати, екзотични места в търсене на неподвижни моменти. Че резервоарът ни някак си винаги ще бъде пълен. Че главата на Хани винаги ще бъде там на дясното ми коляно, а аз ще галя главата и. Че не си е отишла тихо и без болка две седмици след като сме се прибрали от дългото си пътуване. Не е ли влудяващо несправедливо че кучетата живеят седем пъти по-малко от най-добрите си приятели?Та такава е последната ми мечта, Деси… Имам чувството, че ще се натъквам на нея често в живота си.
Всички твои истории звучат почти невероятно, въпреки че са съвсем реално случили се. Как попадаш на толкова добри и силни хора? Аз не срещам много такива често, да не кажа изобщо.
– Ами, не е така, Деси! Срещаш се! Аз вече познавам някои от твоите приятели и те са точно такива хора. Всеки човек е единствен по рода си и притежава поне една изумителна история, а всяка изумителна история е носител на важни, общочовешки изводи. Изводи, които могат да бъдат от голяма полза на други единствени по рода си хора и да им помогнат да изградят своята изумителна история. А героите на които се натъквам… те наистина често са невероятни хора и сагите им звучат неправдоподобно. Знаеш ли, Щатите са подслонили много интересен фенотип. Мисълта ми е че в тази страна сякаш има повече личностни крайности и в това като че ли има някаква логика. Кои са хората, които оставят всичко за себе си? Роднини, познати, корени, дом? Които са готови да започнат от нулата? Те или са много отчаяни или много смели. Или престъпници или много талантливи. Или бягащи от нещо опасно или стремящи се към нещо ново. Техните наследници носят същите гени. Америка е страна на крайности. Много силни хора и много слаби. Техните истории са навсякъде и чакат да бъдат разказани.
Спомняш ли си този цитат от „Майстора и Маргарита“:
— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
— Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
Той ми напомня за теб. Звучиш като човек, който вярва силно в доброто у хората. Това съзнателен избор ли е, или естествено родило се състояние?
– Хммм… признавам че не помня цитата от това вълшебно произведение, но фактът, че ти го помниш е латмус за това що за човек си ти самата.
Да, няма съмнение, че вярвам в доброто начало. Може би не е най-разумният или рационален подход към живота. Едва ли е съзнателен избор. По всяка вероятност, както всичко останало е комбинация от предварително кодирани аминокиселини и влияние на средата. Гените, родителите, приятелите, учителите, спорта, музиката, литературата – те са виновниците и събрани заедно се наричат манталитет. Може пък да съм се натъкнал на някакъв магьосник-готвач като малък: една лъжичка оптимизъм, щипка наивитет, резенче хуманизъм, чашка обезсолена вяра в хората и ето че съм се получил аз – болезнено идеалистичен, непоправимо доверчив и може би дори глупав.
Какви са впечатленията ти от съвременната българска литература?
– Крайно положителни! Днес българската литература преживява безпрецедентен ренесанс. Бъдещето и е толкова ярко, че в момента ми се налага да пиша този отговор с тъмни очила. Господинов, Зарев, Карабашлиев, Божинов, Делчев, Томов, Попов, Русков, Пенков, Бърдарев, Златко Ангелов, Дилова и много много други. Това са все виртуозни словоплетци и най-вече мислители с оригинални идеи и свой собствен глас. Писатели на световно ниво, от които се възхищавам. Фактът, че нямаме носител на Нобелова награда за литература е критика не към родните писатели, а към нобеловия комитет. Журито трябва да си отвори очите и да разбере че нашата малка страна е литературен кошер, в който творят изключителни автори. Освен това, всеки ден се натъквам и на млади хора, които сега започват да пишат, но е повече от ясно че в тях стоят ненаписани дормантни шедьоври, които някой ден, много скоро ще видят бял свят.
А самият ти как и кога започна да пишеш? В какви жанрове си опитвал?
– Започнах да пиша като невръстно дете – изцяло за себе си естествено. Не споделях писанията си с никого. Помня, че пишех някакви много сложни, заплетени истории. За съжаление или може би за щастие всичко това е загубено завинаги. Помня някакъв абсурден полу-разказ, полу-роман, в който главният герой беше една костенурка на име Радослав. Абсолютно всички останали герои, включително злодеят бяха контрольори в градския транспорт. Привидно безумната фабула всъщност имаше относително нормално обяснение, но това е дълга история. Първият път в който някой друг освен мен е чел нещо написано от мен, естествено, бе учителката ми по литература в 133 ЕСПУ – другарката Андонова. Тя бе и първият човек, който може би забеляза афинитета ми към есеистиката и ме поощри. По-късно попаднах на други учители, с които взаимно си съкратихме живота, тъй като аз бях крайно недисциплиниран и неконтролируем. Иначе за пръв път прописах в медиите в пред-интернетната епоха, благодарение на вестник Старт. Тогавашният заместник главен редактор Климент Величков ме покани да пиша за американски спортове, до които имах достъп (майка ми работеше в Американското посолство). Пробвал съм различни жанрове – дори поезия и фантастика, но…тези неща никога не са видели и няма да видят бял свят. Единствената фикция, която съм публикувал бе разказът Беседката в тазгодишния сборник на Сиела Обича ме, не те обича. Има огромна вероятност, той да си остане и последният. Винаги съм се опасявал, че хората няма да реагират положително на моето изкривено разбиране за художествена литература.
Някога обмислял ли си да напишеш роман?
– Имаше такъв работен проект, от който засега се отказах поради горепосочената причина. В него обаче има елементи и идеи, които ми се струва че имат някаква стойност и малко ме е яд, че навярно ще бъдат изгубени завинаги заедно с моето преселване във великите ловни полета.
Знам, че скоро се очаква излизането на твоя нова книга. Разкажи ми повече за нея и текстовете вътре?
– Всъщност тя не е нова. Става дума за първият ми сборник Отвъд Играта, който включва статии писани предимно за 7 дни спорт в периода 2003-2008 година. Просто книгата беше в много малък тираж и понеже е библиографска рядкост, издателство Вакон реши да я преиздаде в нов, подобрен и разширен вариант. В нея попаднаха и някои текстове от последните две години. В такъв аспект тя не е тотална крачка назад и сигурно би трябвало да се казва “Отвъд отвъд играта”. Старите ми текстове са като че ли по-лаконични и целенасочени. Забелязвам повече сатира. Всъщност може и да греша. Писал съм ги като за ежедневник, но всичките са искрени – всичките са правени със сърце, с идеята че ще стигнат до хора, които биха имали нужда от тях, дори да е само за няколко минути.
Очакваш ли, че ще има същия успех като Кривата на щастието?
– Не! Това е напълно изключено.
Спомняш ли си първия си разказ? Кой беше човекът, който те вдъхнови тогава?
– Очакваше се първият ми материал да бъде посветен на Майкъл Джордан или Джо Монтана, но аз си взех касетофончето и отидох в столичното училище Денкоглу, където учител по физкултура на име Младен Младенов твореше чудеса с оранжеви гумени топки в до болка познатото за нашето образование куклено физкултурно салонче. Българският баскетбол дължи много на този човек – той бе легенда изваяла някои от най-добрите ни играчи и треньори. На него бе посветен първият ми текст. Колко деца ли са се влюбили завинаги в тази вълшебна игра заради другаря Младенов? Неговият най-голям шедьовър, разбира се, бе собствения му син – легендарния Георги Младенов. Месец-два след като написах материала, другаря Младенов ме откри на един мач в зала Универсиада и ме прегърна. Една от тези прегръдки, които не се забравят.
Приемаме, че чистосърдечните, милосърдните и силни хора те вдъхновяват. Как ти влияят онези, които не са такива – лошите герои на съвременния свят? Как реагираш, когато се сблъскаш с крайно грозна и несправедлива история?
– Аз се опитвам да вярвам в доброто начало в човека. Изхождам от тезата, че дори най-лошият човек има нещо добро в себе си, което чака да бъде събудено и активирано. Тази философия за живота става все по-уязвима в последните години предвид посоката в която се отправи нашия откачен свят. Прекалено много станаха чудовищата, но аз съм се вкопчил в идеализма си и въпреки че пръстите ми се изплъзват се опитвам да се държа за него до последно. Знаеш ли Деси – има хора, които са ме наранявали. Които са се възползвали от мен и дори са били крайно несправедливи, но…аз все още не преминавам от другата страна на улицата когато ги срещна случайно. Те са хора – и слабостите им са част от човешкото. Срещам ги с усмивка, и поздрав, и надежда че рано или късно ще направят крачката към добрия човек в себе си.
Ти си един от най-четените български автори в момента. До преди няколко години твоите читатели бяха основно онези, които бяха попаднали на твои текстове из спортни сайтове. Днес обаче те четат и такива, които изобщо не си падат по спорта. Защо мислиш, че ги спечели толкова лесно?
– Това е въпрос, който аз самият си задавам все по-често. Причина номер едно е, че героите на историите са изключително колоритни, интересни и вдъхновяващи. Тяхна е вината, а не моя. Имам непосредствен достъп до интересни теми, които предизвикват екзистенциални размисли от само себе си. Мисля си, че всеки независимо мислещ човек би ги написал по този начин. Аз просто съм в близост до тях и намирам необходимото време за да ги разкажа. Причина номер две, ако има такава, е може би факта че при мен всичко минава през някакъв емоционален филтър, който не съм се научил да контролирам. Дори и да искам да се крия зад думите не мога. Те ми махат много бързо маската и става ясно колко много дадена история е разтърсила самият мене. Сигурно, така е трябвало да бъде. Болезнената чувствителност определено не прави живота на човек по-лесен. От друга страна, явно е от полза за самите разкази. Деси, читателите според мен усещат когато човек е искрен. Моята искреност е неволна и това като че ли дава нещо в повече на историите.
Има ли изгледи да издадеш сборник с текстове на английски език?
– Бих искал. Имаше дори и интерес от едно издателство отвъд океана. Започнах да ги превеждам, но се натъкнах на неочакван проблем. Оказа се, че трябва да напиша всяка история от самото начало. Механичният превод беше разрушителен. Английският има друга мелодия, идиоматичност, ритъм и т.н. Преведох два материала и като ги погледнах се хванах за главата – бяха неузнаваеми. Ще ги напиша отначало на английски. Трябва ми само време – нещо, с което засега не разполагам. Някой ден…
– Ами, не е така, Деси! Срещаш се! Аз вече познавам някои от твоите приятели и те са точно такива хора. Всеки човек е единствен по рода си и притежава поне една изумителна история, а всяка изумителна история е носител на важни, общочовешки изводи. Изводи, които могат да бъдат от голяма полза на други единствени по рода си хора и да им помогнат да изградят своята изумителна история. А героите на които се натъквам… те наистина често са невероятни хора и сагите им звучат неправдоподобно. Знаеш ли, Щатите са подслонили много интересен фенотип. Мисълта ми е че в тази страна сякаш има повече личностни крайности и в това като че ли има някаква логика. Кои са хората, които оставят всичко за себе си? Роднини, познати, корени, дом? Които са готови да започнат от нулата? Те или са много отчаяни или много смели. Или престъпници или много талантливи. Или бягащи от нещо опасно или стремящи се към нещо ново. Техните наследници носят същите гени. Америка е страна на крайности. Много силни хора и много слаби. Техните истории са навсякъде и чакат да бъдат разказани.
Спомняш ли си този цитат от „Майстора и Маргарита“:
— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
— Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
Той ми напомня за теб. Звучиш като човек, който вярва силно в доброто у хората. Това съзнателен избор ли е, или естествено родило се състояние?
– Хммм… признавам че не помня цитата от това вълшебно произведение, но фактът, че ти го помниш е латмус за това що за човек си ти самата.
Да, няма съмнение, че вярвам в доброто начало. Може би не е най-разумният или рационален подход към живота. Едва ли е съзнателен избор. По всяка вероятност, както всичко останало е комбинация от предварително кодирани аминокиселини и влияние на средата. Гените, родителите, приятелите, учителите, спорта, музиката, литературата – те са виновниците и събрани заедно се наричат манталитет. Може пък да съм се натъкнал на някакъв магьосник-готвач като малък: една лъжичка оптимизъм, щипка наивитет, резенче хуманизъм, чашка обезсолена вяра в хората и ето че съм се получил аз – болезнено идеалистичен, непоправимо доверчив и може би дори глупав.
Какви са впечатленията ти от съвременната българска литература?
– Крайно положителни! Днес българската литература преживява безпрецедентен ренесанс. Бъдещето и е толкова ярко, че в момента ми се налага да пиша този отговор с тъмни очила. Господинов, Зарев, Карабашлиев, Божинов, Делчев, Томов, Попов, Русков, Пенков, Бърдарев, Златко Ангелов, Дилова и много много други. Това са все виртуозни словоплетци и най-вече мислители с оригинални идеи и свой собствен глас. Писатели на световно ниво, от които се възхищавам. Фактът, че нямаме носител на Нобелова награда за литература е критика не към родните писатели, а към нобеловия комитет. Журито трябва да си отвори очите и да разбере че нашата малка страна е литературен кошер, в който творят изключителни автори. Освен това, всеки ден се натъквам и на млади хора, които сега започват да пишат, но е повече от ясно че в тях стоят ненаписани дормантни шедьоври, които някой ден, много скоро ще видят бял свят.
А самият ти как и кога започна да пишеш? В какви жанрове си опитвал?
– Започнах да пиша като невръстно дете – изцяло за себе си естествено. Не споделях писанията си с никого. Помня, че пишех някакви много сложни, заплетени истории. За съжаление или може би за щастие всичко това е загубено завинаги. Помня някакъв абсурден полу-разказ, полу-роман, в който главният герой беше една костенурка на име Радослав. Абсолютно всички останали герои, включително злодеят бяха контрольори в градския транспорт. Привидно безумната фабула всъщност имаше относително нормално обяснение, но това е дълга история. Първият път в който някой друг освен мен е чел нещо написано от мен, естествено, бе учителката ми по литература в 133 ЕСПУ – другарката Андонова. Тя бе и първият човек, който може би забеляза афинитета ми към есеистиката и ме поощри. По-късно попаднах на други учители, с които взаимно си съкратихме живота, тъй като аз бях крайно недисциплиниран и неконтролируем. Иначе за пръв път прописах в медиите в пред-интернетната епоха, благодарение на вестник Старт. Тогавашният заместник главен редактор Климент Величков ме покани да пиша за американски спортове, до които имах достъп (майка ми работеше в Американското посолство). Пробвал съм различни жанрове – дори поезия и фантастика, но…тези неща никога не са видели и няма да видят бял свят. Единствената фикция, която съм публикувал бе разказът Беседката в тазгодишния сборник на Сиела Обича ме, не те обича. Има огромна вероятност, той да си остане и последният. Винаги съм се опасявал, че хората няма да реагират положително на моето изкривено разбиране за художествена литература.
Някога обмислял ли си да напишеш роман?
– Имаше такъв работен проект, от който засега се отказах поради горепосочената причина. В него обаче има елементи и идеи, които ми се струва че имат някаква стойност и малко ме е яд, че навярно ще бъдат изгубени завинаги заедно с моето преселване във великите ловни полета.
Знам, че скоро се очаква излизането на твоя нова книга. Разкажи ми повече за нея и текстовете вътре?
– Всъщност тя не е нова. Става дума за първият ми сборник Отвъд Играта, който включва статии писани предимно за 7 дни спорт в периода 2003-2008 година. Просто книгата беше в много малък тираж и понеже е библиографска рядкост, издателство Вакон реши да я преиздаде в нов, подобрен и разширен вариант. В нея попаднаха и някои текстове от последните две години. В такъв аспект тя не е тотална крачка назад и сигурно би трябвало да се казва “Отвъд отвъд играта”. Старите ми текстове са като че ли по-лаконични и целенасочени. Забелязвам повече сатира. Всъщност може и да греша. Писал съм ги като за ежедневник, но всичките са искрени – всичките са правени със сърце, с идеята че ще стигнат до хора, които биха имали нужда от тях, дори да е само за няколко минути.
Очакваш ли, че ще има същия успех като Кривата на щастието?
– Не! Това е напълно изключено.
Спомняш ли си първия си разказ? Кой беше човекът, който те вдъхнови тогава?
– Очакваше се първият ми материал да бъде посветен на Майкъл Джордан или Джо Монтана, но аз си взех касетофончето и отидох в столичното училище Денкоглу, където учител по физкултура на име Младен Младенов твореше чудеса с оранжеви гумени топки в до болка познатото за нашето образование куклено физкултурно салонче. Българският баскетбол дължи много на този човек – той бе легенда изваяла някои от най-добрите ни играчи и треньори. На него бе посветен първият ми текст. Колко деца ли са се влюбили завинаги в тази вълшебна игра заради другаря Младенов? Неговият най-голям шедьовър, разбира се, бе собствения му син – легендарния Георги Младенов. Месец-два след като написах материала, другаря Младенов ме откри на един мач в зала Универсиада и ме прегърна. Една от тези прегръдки, които не се забравят.
Приемаме, че чистосърдечните, милосърдните и силни хора те вдъхновяват. Как ти влияят онези, които не са такива – лошите герои на съвременния свят? Как реагираш, когато се сблъскаш с крайно грозна и несправедлива история?
– Аз се опитвам да вярвам в доброто начало в човека. Изхождам от тезата, че дори най-лошият човек има нещо добро в себе си, което чака да бъде събудено и активирано. Тази философия за живота става все по-уязвима в последните години предвид посоката в която се отправи нашия откачен свят. Прекалено много станаха чудовищата, но аз съм се вкопчил в идеализма си и въпреки че пръстите ми се изплъзват се опитвам да се държа за него до последно. Знаеш ли Деси – има хора, които са ме наранявали. Които са се възползвали от мен и дори са били крайно несправедливи, но…аз все още не преминавам от другата страна на улицата когато ги срещна случайно. Те са хора – и слабостите им са част от човешкото. Срещам ги с усмивка, и поздрав, и надежда че рано или късно ще направят крачката към добрия човек в себе си.
Ти си един от най-четените български автори в момента. До преди няколко години твоите читатели бяха основно онези, които бяха попаднали на твои текстове из спортни сайтове. Днес обаче те четат и такива, които изобщо не си падат по спорта. Защо мислиш, че ги спечели толкова лесно?
– Това е въпрос, който аз самият си задавам все по-често. Причина номер едно е, че героите на историите са изключително колоритни, интересни и вдъхновяващи. Тяхна е вината, а не моя. Имам непосредствен достъп до интересни теми, които предизвикват екзистенциални размисли от само себе си. Мисля си, че всеки независимо мислещ човек би ги написал по този начин. Аз просто съм в близост до тях и намирам необходимото време за да ги разкажа. Причина номер две, ако има такава, е може би факта че при мен всичко минава през някакъв емоционален филтър, който не съм се научил да контролирам. Дори и да искам да се крия зад думите не мога. Те ми махат много бързо маската и става ясно колко много дадена история е разтърсила самият мене. Сигурно, така е трябвало да бъде. Болезнената чувствителност определено не прави живота на човек по-лесен. От друга страна, явно е от полза за самите разкази. Деси, читателите според мен усещат когато човек е искрен. Моята искреност е неволна и това като че ли дава нещо в повече на историите.
Има ли изгледи да издадеш сборник с текстове на английски език?
– Бих искал. Имаше дори и интерес от едно издателство отвъд океана. Започнах да ги превеждам, но се натъкнах на неочакван проблем. Оказа се, че трябва да напиша всяка история от самото начало. Механичният превод беше разрушителен. Английският има друга мелодия, идиоматичност, ритъм и т.н. Преведох два материала и като ги погледнах се хванах за главата – бяха неузнаваеми. Ще ги напиша отначало на английски. Трябва ми само време – нещо, с което засега не разполагам. Някой ден…