Пророкът и неговото падение
(16 Февруари 2008 в 7 Дни Спорт)
"Носът на коня е твърде дълъг!" "ЦРУ е в състояние да чете мислите ми чрез предаватели, пломбирани в зъбите!" "Напълно е възможно комунистите да свалят самолета ми!" Кой ли е жизнерадостният карлуковец, чиято глава е способна да роди подобни щуротии? Сигурно вече се досещате, но преди да съм започнал разказа си за една от най-противоречивите и странни личности на нашето време, ще насоча вниманието ви за миг към една друга личност, която на пръв поглед няма нищо с темата на днешната статия.
По принцип поезията и бизнесът не би трябвало да се познават. Лириката е рожба на крайно личен, вътрешен процес и извадена от света на музиката, тя е трудно продаваема стока. Но има и изключения. Най-продаваният поет за всички времена е Шекспир. На второ място е древнокитайският философ Лао Дзъ, а на трето - мъжът, за когото искам да ви разкажа с две думи - Xалил Джубран. Интересното в неговия случай е, че милионите долари, натрупани от поезията му, се дължат на една-единствена тънка книжка, наречена "Пророкът". Оригиналът е едва 96 страници, изпълнени с едър, лесночетлив шрифт. Написана е преди 80 години, но все още е озадачаващо популярна и продължава да бъде издавана и преиздавана.
По принцип поезията и бизнесът не би трябвало да се познават. Лириката е рожба на крайно личен, вътрешен процес и извадена от света на музиката, тя е трудно продаваема стока. Но има и изключения. Най-продаваният поет за всички времена е Шекспир. На второ място е древнокитайският философ Лао Дзъ, а на трето - мъжът, за когото искам да ви разкажа с две думи - Xалил Джубран. Интересното в неговия случай е, че милионите долари, натрупани от поезията му, се дължат на една-единствена тънка книжка, наречена "Пророкът". Оригиналът е едва 96 страници, изпълнени с едър, лесночетлив шрифт. Написана е преди 80 години, но все още е озадачаващо популярна и продължава да бъде издавана и преиздавана.
"Пророкът" е странна книга, нещо средно между меланхолична медитация за живота и пътеводител за тези, които искат да се изгубят напълно, преди да са намерили посоката си. Самият Джубран е изживял живота си в пълно противоречие с поезията си. Дете на чужденци, останало само с майка си и сестра си в мелницата на големия американски град, Халил открил изумителния си талант още като мaлчуган. Обаятелната му външност и естествен магнетизъм привличали тълпи от почитатели и най-вече почитателки. Джубран станал известен в Ню Йорк с мегаломанията си и влечението към екстравагантни ексцесии. Геният на мисълта му бързо се превърнал в проклятие. "Пророкът" се оказал единственият му шедьовър.
Xалил бил измъчван от желанието да надмине първия си успех и стремежът към перфекционизъм го съсипал. Страхът от провал бил смазващ и личността на великия поет се разградила в алкохолизъм, мнителност и мизантропия. Накрая Джубран се страхувал да излезе от апартамента си и починал от мистериозна болест. Не е лесно за когото и да било да достигне апогея на творчеството си още в началото и после цял живот да се опитва да се спуска надолу от върха, без да падне. Такава е съдбата на много талантливи хора. Сещам се за Куентин Тарантино, Надя Команечи и др. |
Подобна е участта и на Роберт Джеймс Фишер, смятан от мнозина за най-великия шахматист в мнoгoвековната история на тази игра. Кой знае защо любимите ми цитати от "Пророкът" се прокрадваха без питане между редовете, докато пишех историята на Фишер. Накрая прецених, че всяка съпротива е излишна, и реших да оставя настойчивите стихове да застанат там, където те пожелаят.
"Вашите деца не са ваши деца. Те са синове и дъщери на живота. Дошли са чрез вас, но не ви принадлежат... Вие сте лъкът, който ще ги изстреля напред като живи стрели; оставете това на ръката на Стрелеца, защото той обича както стрелата, която лети, така и лъка, който остава неподвижен." (от "Пророкът")
През последните години често си задавах въпроса дали шахът не е в основата на опустошителната лудост, която отне разсъдъка на Фишер. В края на краищата самият Алберт Айнщайн се е страхувал от безкрайните, тайнствени лабиринти на тази игра и я е наричал капан за съзнанието. Но някой бе казал, че шахът не прави хората луди, а по скоро помага на лудите хора да поддържат илюзията, че са нормални. Поне в случая с Фишер в тази диагноза има много истина.
Боби е дете на швейцарска еврейка и немски биофизик, но практически не познава баща си и е отгледан почти еднолично от майка си. Особено силна е била връзката със сестра му, с която са израснали в Ню Йорк. Тя е и човекът, който за пръв път слага шахматна дъска пред 6-годишния Боби, променяйки живота му завинаги. Оказало се, че хлапето има изумителна аналитична способност и естественият му афинитет към шаха бързо поглъща напълно съзнанието му, превръщайки го в абсолютен роб на играта. Сестра му бързо става прекалено лесна плячка и Боби започва отчаяно да търси достойни съперници сред връстниците си. Такива естествено няма, така че Фишер се затваря с дни в стаята си,
играейки сам срещу себе си. "Винаги печелех", шегуваше се по-късно Боби. Маниакалната привързаност на Фишер към шаха плаши майка му и тя дори прави безуспешен опит да го насочи другаде. Въпреки че е тройкар в училище, Боби научава сам пет езика, за да чете шахматни издания в оригинал.
"Вашите деца не са ваши деца. Те са синове и дъщери на живота. Дошли са чрез вас, но не ви принадлежат... Вие сте лъкът, който ще ги изстреля напред като живи стрели; оставете това на ръката на Стрелеца, защото той обича както стрелата, която лети, така и лъка, който остава неподвижен." (от "Пророкът")
През последните години често си задавах въпроса дали шахът не е в основата на опустошителната лудост, която отне разсъдъка на Фишер. В края на краищата самият Алберт Айнщайн се е страхувал от безкрайните, тайнствени лабиринти на тази игра и я е наричал капан за съзнанието. Но някой бе казал, че шахът не прави хората луди, а по скоро помага на лудите хора да поддържат илюзията, че са нормални. Поне в случая с Фишер в тази диагноза има много истина.
Боби е дете на швейцарска еврейка и немски биофизик, но практически не познава баща си и е отгледан почти еднолично от майка си. Особено силна е била връзката със сестра му, с която са израснали в Ню Йорк. Тя е и човекът, който за пръв път слага шахматна дъска пред 6-годишния Боби, променяйки живота му завинаги. Оказало се, че хлапето има изумителна аналитична способност и естественият му афинитет към шаха бързо поглъща напълно съзнанието му, превръщайки го в абсолютен роб на играта. Сестра му бързо става прекалено лесна плячка и Боби започва отчаяно да търси достойни съперници сред връстниците си. Такива естествено няма, така че Фишер се затваря с дни в стаята си,
играейки сам срещу себе си. "Винаги печелех", шегуваше се по-късно Боби. Маниакалната привързаност на Фишер към шаха плаши майка му и тя дори прави безуспешен опит да го насочи другаде. Въпреки че е тройкар в училище, Боби научава сам пет езика, за да чете шахматни издания в оригинал.
"Прогресът не е да усъвършенстваш това, което е, а да направиш смела крачка към това, което ще бъде." ("от "Пророкът")
Като тийнейджър Фишер постига изумителни неща и приковава вниманието на целия свят върху себе си. Играта му става все по изобретателна и дръзка. На 14 става шампион на Щатите, на 15 - най-младият гросмайстор в света. Още тогава обаче започват да се открояват все по-ясно тъмните контури на характера му. Младежът е крайно арогантен, самовлюбен и безотговорен. Въпреки колосалния си коефициент на интелигентност, Боби е хроничен тройкаджия в училище и напуска гимназия цели две години преди дипломиране. |
Оттук нататък всичко е шах. Фишер печели турнир след турнир, смазвайки противниците с нестандартни дебюти, в които въображението му вилнее свободно като неконтролируема стихия. В ендшпила Боби мачка традициите с крайно агресивна игра и абсолютен отказ да приема ремита. Всъщност Фишер ненавиждал самата концепция за равенство и правел всичко възможно да продължи дори обречена партия. "Аз обичам най-много момента, в който пречупвам волята на съперника си", казвал младежът.
"В мечтите се крие вратата към вечността." (от "Пророкът")
Боби започва да мечтае за световната титла и вярва, че би могъл собственоръчно да разгроми великата съветска шахматна машина. През 1971 започва изумителната му доминация, която, макар и кратка, е все още безпрецедентна. Фишер играе по начин, невиждан до този момент. Така, както холандците играеха футбол през 70-те: натиск по цялата повърхност, абсолютен контрол, взаимнодопълващи се структури, мнoгoфункционални фигури, нито миг отдих, агресивно присъствие във всяко ъгълче. Тотален шахмат! Партиите на Боби се превръщат в теоретичната поезия на играта. Той е бардът. Суперзвездата. Великата американска надежда на фронтовата линия на студената война.
Но Боби е и най-голямата примадона в историята на спорта. Организаторите на турнири изтръпват само при мисълта за него. Изискванията му са фрапантни и ексцентрични. Алчността му пословична. Веднъж казва, че няма да играе, защото носът на коня е твърде дълъг. Друг път дъската била твърде бляскава. Върхът е, когато заявява, че иска да бъде заглушен някакъв високочестотен звук, който може да бъде чуван само от него и няколко други млекопитаещи!
"В мечтите се крие вратата към вечността." (от "Пророкът")
Боби започва да мечтае за световната титла и вярва, че би могъл собственоръчно да разгроми великата съветска шахматна машина. През 1971 започва изумителната му доминация, която, макар и кратка, е все още безпрецедентна. Фишер играе по начин, невиждан до този момент. Така, както холандците играеха футбол през 70-те: натиск по цялата повърхност, абсолютен контрол, взаимнодопълващи се структури, мнoгoфункционални фигури, нито миг отдих, агресивно присъствие във всяко ъгълче. Тотален шахмат! Партиите на Боби се превръщат в теоретичната поезия на играта. Той е бардът. Суперзвездата. Великата американска надежда на фронтовата линия на студената война.
Но Боби е и най-голямата примадона в историята на спорта. Организаторите на турнири изтръпват само при мисълта за него. Изискванията му са фрапантни и ексцентрични. Алчността му пословична. Веднъж казва, че няма да играе, защото носът на коня е твърде дълъг. Друг път дъската била твърде бляскава. Върхът е, когато заявява, че иска да бъде заглушен някакъв високочестотен звук, който може да бъде чуван само от него и няколко други млекопитаещи!
През 1972 най-после се изправя срещу галантния Борис Спаски в двубой за световната титла. Мачът е в столицата на Исландия Рейкявик и Фишер замалкo да не излети, тъй като се опасявал, че комунистите ще свалят самолета му с балистична ракета. В шестата партия Боби изумява руснака, откривайки с пешка на с4 и играе толкова брилянтно, че самият Спаски се изправя на крака в края на срещата, за да ръкопляска на младия американец. Фишер печели двубоя и носи за първи и последен път титлата в САЩ. От този момент нататък животът на Фишер е едно печално спираловидно падане.
|
"Съмнението е болка, която е твърде самотна, за да разбере, че надеждата е нейният близнак." (от "Пророкът")
Боби отказва да защитава титлата си срещу Карпов през 1975 и тя му е отнета. Претекстът е безумният му списък с 64 неадекватни изисквания. ФИДЕ уважава 63 от тях и гросмайсторът естествено обявява бойкот на двубоя. Според много от близките му истинската причина бил страхът от провал. Фишер не искал да си представи загуба и самата мисъл, че митът за неуязвимост, в който е обвил особата си, може да бъде разрушен, го ужасявал.
"По-добре да съм изсъхнал кладенец, в който хората да хвърлят камъни, отколкото ручей с бистра вода, от който дори жадните да избягват да отпият." (от "Пророкът)"
Изтезаван от страх, съмнения и патологична параноя, Фишер спря да играе и изчезна напълно от небосклона на шахмата. Изваден от средата си, гросмайсторът отвори вратата към най-мрачните и студени помещения в душата си. Явно някъде там Боби се е срещнал с мащехата си - омразата, която го чакаше с нетърпение и стана негова неизменна спътница до края на дните му. През последните 35 години Фишер успя да се включи в псевдохристиянска секта, да бъде арестуван по подозрение в грабеж на банка, да наруши ембаргото срещу Югославия, да се отрече от родината си, да махне всичките си пломби, защото ЦРУ искали да четат мислите му чрез специални нано-предаватели, да се отдаде на абсолютно невменяем антисемитизъм, да обяви всички руски шахматисти за мошеници, да нарече Каспаров шарлатанин, който не е спечелил честно нито един мач през живота си, да отчужди почти всичките си приятели, да даде поредица от вулгарни радио интервюта в предавания по целия свят, да се отдаде на връзки с 30 г. по-млади от него момичета, да направи дете във Филипините, което не е виждал, да бъде арестуван в Япония по нареждане на американското правителство и да стане исландски гражданин.
Боби отказва да защитава титлата си срещу Карпов през 1975 и тя му е отнета. Претекстът е безумният му списък с 64 неадекватни изисквания. ФИДЕ уважава 63 от тях и гросмайсторът естествено обявява бойкот на двубоя. Според много от близките му истинската причина бил страхът от провал. Фишер не искал да си представи загуба и самата мисъл, че митът за неуязвимост, в който е обвил особата си, може да бъде разрушен, го ужасявал.
"По-добре да съм изсъхнал кладенец, в който хората да хвърлят камъни, отколкото ручей с бистра вода, от който дори жадните да избягват да отпият." (от "Пророкът)"
Изтезаван от страх, съмнения и патологична параноя, Фишер спря да играе и изчезна напълно от небосклона на шахмата. Изваден от средата си, гросмайсторът отвори вратата към най-мрачните и студени помещения в душата си. Явно някъде там Боби се е срещнал с мащехата си - омразата, която го чакаше с нетърпение и стана негова неизменна спътница до края на дните му. През последните 35 години Фишер успя да се включи в псевдохристиянска секта, да бъде арестуван по подозрение в грабеж на банка, да наруши ембаргото срещу Югославия, да се отрече от родината си, да махне всичките си пломби, защото ЦРУ искали да четат мислите му чрез специални нано-предаватели, да се отдаде на абсолютно невменяем антисемитизъм, да обяви всички руски шахматисти за мошеници, да нарече Каспаров шарлатанин, който не е спечелил честно нито един мач през живота си, да отчужди почти всичките си приятели, да даде поредица от вулгарни радио интервюта в предавания по целия свят, да се отдаде на връзки с 30 г. по-млади от него момичета, да направи дете във Филипините, което не е виждал, да бъде арестуван в Япония по нареждане на американското правителство и да стане исландски гражданин.
В шахматен аспект единствената му проява е посредственият двубой със Спаски през 1992 г. в Югославия. Фишер победи и спечели $ 3,6 милиона, но си навлече гнева на щатското правителство. След като бе арестуван в Япония, Спаски написа лично писмо до президента Буш, в което поиска Боби да бъде пуснат на свобода. "Вкарайте ме и мен в затвора - каза добродушният Борис. - Сложете ни в една килия и ни дайте дъска за шах." Неблагодарен както винаги, Фишер отвърна: "Спаски не ме интересува. Не бих играл шах с него и той въобще не ми трябва в килията. Предпочитам някое гадже." В крайна сметка Боби получи исландско гражданство, бе пуснат на свобода и се завърна там, където достигна върха твърде рано и откъдето започна дългото му и мъчително спускане в мрака - Рейкявик.
|
"Смисълът и страстта са рулят и платното на плаващата ти душа. Ако едно от двете е счупено, ти ще бъдеш или подхвърлян безцелно от вълните, или ще останеш застинал сред неподвижния океан." (от "Пророкът")
В последните години самоличността на Фишер бе сдъвкана парче по парче от странна, необяснима ненавист. Накрая тя събра дори трохите и от стария, обаятелен и гениален шахматист не остана практически нищо. Боби мразеше всичко и всички: Русия, Япония, САЩ, комунистите, антикомунистите, ФИДЕ, приятелите, познатите, роднините и дори шаха. Фишер се носеше безцелно в океана без рудер и платно, изоставен завинаги от разсъдъка си и от отминалото си величие.
Боби почина преди месец в столицата на Исландия. Точно на 64 години. Изживя ги върху 64 чернобели квадрата, без да разбере, че поезията върху дъската понякога е несръчна проза в живота.
Като малък търсех партиите му и го боготворях, но сега разбирам, че човек не може да има идол с толкова много слабости. Трагедията на Фишер е, че той бе решил да не дойде с нас в бъдещето. Избра да остане завинаги в далечната 1972 - там, в Рейкявик, където е погребан два пъти. Като млад Боби обичаше да се шегува, че винаги, когато играе срещу себе си, печели. Не винаги, Боби, определено не винаги.
В последните години самоличността на Фишер бе сдъвкана парче по парче от странна, необяснима ненавист. Накрая тя събра дори трохите и от стария, обаятелен и гениален шахматист не остана практически нищо. Боби мразеше всичко и всички: Русия, Япония, САЩ, комунистите, антикомунистите, ФИДЕ, приятелите, познатите, роднините и дори шаха. Фишер се носеше безцелно в океана без рудер и платно, изоставен завинаги от разсъдъка си и от отминалото си величие.
Боби почина преди месец в столицата на Исландия. Точно на 64 години. Изживя ги върху 64 чернобели квадрата, без да разбере, че поезията върху дъската понякога е несръчна проза в живота.
Като малък търсех партиите му и го боготворях, но сега разбирам, че човек не може да има идол с толкова много слабости. Трагедията на Фишер е, че той бе решил да не дойде с нас в бъдещето. Избра да остане завинаги в далечната 1972 - там, в Рейкявик, където е погребан два пъти. Като млад Боби обичаше да се шегува, че винаги, когато играе срещу себе си, печели. Не винаги, Боби, определено не винаги.